Самороден – Българската социална платформа

Търсене

Открийте нови хора, създайте контакти и намерете приятели

  • Творческа задача на деня от играта #Аз_съм_тук_вечност.
    Можете да се включите в играта (както и да излезете от нея) по всяко време.
    Изпълнявайте само онези задачи, които ви вълнуват. А които не искате — не ги изпълнявайте.
    Наградата от играта (при усърдно и систематично изпълнение (и повтаряне) на задачите) е: качествено по-добър живот.

    611.Излезте навън и снимайте някое кътче от вашия град. Ако не можете да излезете, снимайте стаята си или част от нея.
    Изберете поне два предмета от снимката и напишете диалог между тях. Със сигурност имат какво да си кажат. :)
    И ни разкажете какъв разговор успяхте да подслушате.
    #Аз_съм_тук_вечността
    181 Прегледа
  • Първият ми път (лайт) и #Аз_съм_тук_вечността 561.
    Когато за първи път осъзнахте, че животът има край (физически, тукашен)?
    Бил съм на около пет. На село. Съседката го каза. Говореха нещо за живота и бъдещето, а после тя каза: „ами бабата и дядото няма да са вечни“.
    И тогава ме удари. Наистина. Те вече бяха възрастни. Можеха да умрат всеки момент. Наистина – всеки. И аз нямаше как да го контролирам (технически, между другото, може, но ние сме твърде неразвити и вниманието ни е забито в всякакви глупости – ленти и клипове в мрежата). Истински ме порази мисълта, че просто ще си отидат.
    Толкова ме разклати, че, както е модерно да се казва, изпаднах в депресия за две седмици. Плаках, тъгувах и не знаех какво да правя. Не исках да ги губя. Какъв е смисълът на живота, ако свършва? Защо изобщо да го живеят? За какво?
    Оплаках ги тогава така, че когато наистина си отидоха, вече не плаках и не тъгувах. Може би защото шокът от смъртта им го преживях петнайсет години по-рано. Може би защото вече знаех къде са отишли и защо.
    Четири години по-късно умря котката ни. Първата ми котка. Макар че – не точно моя, а нашата селска котка. Котарак. Льова (Лъв). Черен с папийонка. Сериозен, стар. Умираше у дома и ми беше ужасно жал за него. Не успя да си тръгне сам, и аз видях как умираха всичките му неизживени животи. Ужасна гледка. Друга моя котка, например, успя да си отиде като котка – сама. А една друга не успя, трябваше да я приспим, за да не се мъчи от болка. Много тежко го преживях. Даже исках да направя от мъртвия кот фамилиар (тогава се занимавах с магия), но не бяхме чак толкова близки, честно казано – още когато се родих, той вече живееше при нас от години. Но го преживях страшно. Това чувство на безсилие при загуба е, разбира се, непоносимо.
    Както правилно каза героят на Мадс Микелсен в Доктор Стрейндж – смъртта е унизителна. Времето е унизително.
    Така е. Наистина би било унизително, ако не бяхме ние сами избрали да играем тази шибана физическа игра, в която идиотите я оправдават като „място за развитие и усъвършенстване на душата“.
    Не. Това е място, където трябва да се развиеш дотолкова, че да можеш да се махнеш оттук.
    А смъртта – тя е рестарт за да започнат пак с лъжи от чист лист.
    А времето – за да нямаш време да живееш, а само да спазваш тъпи правила.
    А самият живот – той е безкраен. Включително и физически. Просто сменяме физическите си дрехи, с надеждата, че те ще променят и излъганото ни отвътре.
    А вие какво мислите по въпроса?
    432 Прегледа